Kitabı oxu: «Italija», səhifə 3

Над морските вълни сънувах…

 
Над морските вълни сънувах.
Ужасен бе сънят ми там:
в морето бурливо бях пропаднал
и борех се с вълните сам.
Когато се сепнах – всичко мирно:
вълните спят, въздухът тих,
но в океана на живота
борбата аз си продължих.
 

Мечтание

Умри, заспи!

Шекспир

 
Корабът плува. Тихо
и гладко е морето.
Спокойно, сладострастно
се къпе там небето.
Как вика ме и мене
таз бездна позлатена,
кат страстните обятйя
на някоя сирена!
Какво? Ако се фърля?
Един миг на решенье —
и всичкото се свърша:
тегла, вражди, мъченье.
Един миг само тряба
да мина в тиха вечност,
от тоя свят на битки
в задгробната безпечност.
А после? Нека цял свят
живота да празнува,
глупешкия му крясък
прахът ми не ще чува.
Не щъ да знам що мисли,
що радва, ил гризе го;
за мене той е нищо,
като и аз за него.
О да, ще има някой
да спомни мойте кости
и даже да продума
небрежно: "Бог да прости!"
А други – те са много —
ще кажат думи прави:
"Клетникът, веч загина —
и харно той направи!"
Ами ония, дето
любих и ме любиха
и с нектар смъртоносен
душата ми поиха?
Те няма да угадят
конеца ми безславен,
та и да чуят – нищо:
отдавна съм забравен!
Уви, едните само
душмани не забравят
и моят свършек мрачен
високо ще прославят.
Ще викнат те с въздишка:
"Умря в цветуща младост!"
И с траур ще забулят
зле скритата си радост.
Да, може да заслужа
от тях и панегирик,
или жестокий присмех
на някой див сатирик —
да каже духовито:
"Гордей се, неразбрани!
Пръв път полезен ставаш —
ти фоките нахрани!"
Едно сърце ще само
смъртта ми да оплаче
и траура до гроба
безумно ще да влачи…
Но тихи са вълните,
и гладки, и безкрайни,
и гаче ме приканят
със гласове омайни:
"Любезний, що ни гледаш?
Що бърчиш тъй чело си?
У нас се крий решенье
на всичките въпроси.
Един миг, едно сбогом
на красната природа!
Един миг! – И почивка.
Един миг! – И свобода!"
 

Параход "Florio"

Резони на историята и на правото

Разговор в солунското пристанище

 
За Македония бе дума,
за тая българска страна.
Учений елин не на глума
с мен почна истинска война.
– Как може туй? – викна, застена. —
Земята славна, що роди
велики елински деди:
най Александра, Демостена?
– Приятелю – казах му там, —
велика слава е ваша
и нямам смисъл да я крам,
но… Македония е наша!
– Как ваша? – викна гордий син
на горделивата Елада,
и ми забъбра дамаскин
зарад Колхида, за Троада,
– Във старо време, каза с жар,
колоний гръцки вред цъфтяха,
от Понт Евксин до Гибралтар
морята нам покорни бяха.
– Приятелю, и туй го знам:
велика славата е ваша, и старий
свят се пада вам,
но… Македония е наша!
– Що значи туй? Какъв кураж!
Това на варварство мирише!
Казах ти не веднъж и дваж,
че Иродот за вас не пише.
Какво сте вий при нази днес?
А Омир, Платон, а Софокъл?
А Леонид? А Темистокъл?
А Фидиас? А Периклес?
– Приятелю, земята ваша
раждала гении тогаз,
туй знам го йощ от първий клас,
но… Македония е наша!
 

Що е душата на поета?

 
Що е душата на поета?
Опната звънлива струна,
що от нищо затрептява,
на всяк удар и фъртуна
с една песен отвещава.
 

Италия

 
Поклон, Италийо щастлива,
поклон, земя на небесата,
земя на песнята звънлива,
на гения, на красотата;
земя на вечните поети,
на Тасо, Данте, на Петрарка;
земя на нежните сонети —
на любовта безумна, жарка.
Поклон, Италийо! Далеч е
брегът ти весел, старославен,
душата ми при теб е вече —
корабний бяг е твърде бавен.
Хвърча из твойте Апенини
и над Везувий, който пуши,
над твоите дворци, руини,
моря и езера, и суши…
Аз, волно чедо на Балкана,
кат бръз орел из небосвода,
на гости ида ти с пияна
душа от въздух и свобода.
Аз ида в тебе с много здраве
от наште небосклони сини,
от нашът Емус снежноглави
и чудни розови долини.
Българйя те здрависва. Тя е
покрита с майски си одежди,
кат теб блещи, кат теб сияе
с цветя и с песни, и с надежди.
Корабе, плувай, занеси ма
там, дето зрей лимонът златни,
там, де поезйя вечна има
под небосклони благодатни!
 

Филаделфия

 
В Неапол хубавий приеха ни отлично.
Гостилникът във фрак, със ганти, с почитанье
какви, отде сме най-любезно ни попита:
в регистра пожела да впише имена ни.
"От Филипополи!" – казах му равнодушно.
– От Филаделфия? – Segnore, извинете:
от Филипополи! – Voi Siete americani?
– Не, българи сме ний! Да, българи сме, клетий!
Аз станах вир-вода, доде да му разправя
за нашата земя, народност и Балкани…
Най-после, убеден, гостилникът излезе,
като мълвеше пак: "Si, si, americani".
 

Неапол, 1884