Kitabı oxu: «V lonoto na Rila», səhifə 2

Двата бука

 
Видях два пригърнати бука в гората,
пригърнати нежно, кат либета в жар;
от корен до върха обвили се двата -
столетия пият любовний нектар.
 
 
О, буки, казах им, вий тъй сте прекрасни:
сe дружни във радост и в бедствия зли,
гръм, бури не плашат пригръдки ви страстни,
цалувка ви жежка и смърт не дели.
 
 
Завидна е вашта любов безконечна,
тя пътника радва, прославя лесът…
Какво я направи тъй вярна и вечна?
Какво запечата съюза ви твърд?
 
 
Магия ли страшна, ил брачно венчанье,
ил клетви любовни – кажете да знам?
Презрително буките пазят мълчанье
и още по-силно пригръщат се там.
 

Нощ в манастира

 
Луната изгрява над Царевий връх.
Реките екливо бучат и приспиват,
чардаците неми вековний си дъх
и тайни легенди в покоя разливат.
 
 
Намусено Хрелевий замък стърчи;
сребрят се на храма кубетата мощни,
и сякаш, при лунните тихи лъчи
от тях се възнасят моления нощни.
 
 
И тихо, и чудно. Душата мечтай.
Ту в старата древност дълбоко се взира,
ту в някакви спомени сладко блуждай,
ту просто униса се нейде в ефира.
 
 
И тихо, и чудно. Луната сияй.
Спи сводът. Потоците пеят дълбоко:
поемата нощна пленително трай
и дрямка не иде до будното oко.
 

Изгорялата гора

 
Войска замръзнала от великани сухи,
печално ти мълчиш, дъбраво изгоряла,
без шума и без звук, като скелети глухи,
елите ти стърчат във дрямка вледеняла.
 
 
И между толкова гори зелени, пресни,
ти, като гробище, парясано пустееш,
и веч нито зефир, ни пиленце, ни песни,
у тебе не гостят – уви, и пак живееш!
 
 
Стоиш – да чувствуваш как младост окол блика,
да фърляш траур чер в природата, що пее…
Не давай никому, о, боже, таз велика
беда – да умре тук – и да се преживее!
 

Славословия на Мусала

Le Mont Blanc que cent monts entourent…

Desinteressement.

V. Hugо

 
Там в сяйното небе, из хаоса планински,
изпъква Мусала, левентът исполински.
 
 
Един в лазура син, без равен, без другар,
над всички планини възвишеният цар.
 
 
Високо той над тях издига лоб гранитен,
със вечен сняг венчан и с облаци укитен.
 
 
И гледа мълчелив в дълбокий небосклон
до самия Олимп – на боговете трон.
 
 
А около – тълпи гиганти горделиви
чукари, върхове и чалове плешиви —
 
 
и страшни ридища с изгризани чела,
в смирение стоят пред вечний Мусала.
 
 
И всички в един глас гиганта пръв венчават,
върховната му мощ в небето прогласяват:
 
 
"Ти наш си цар и вожда – планинский хор мълви, —
пред твоята глава ний скланяме глави.
 
 
Висок си ти над нас, отишъл си в небето,
съперник нямаш друг, царуваш в вишинето.
 
 
Слънчевите лучи най-първо теб златят
и орлите едни по тебе се вестят;
 
 
там, дето видиш ти, на нас не стига взорът,
един ти само чуйш на ангелите хорът.
 
 
Осанна теб! Венец и слава ти си нам,
най-пръв и най-светлив, най-чист и най-голям,
 
 
и горди сме със теб, пред кой сме всички мали,