Kitabı oxu: «Български език. Дарът на слънцето. Болгарские народные сказки с переводом, заданиями, словарем»
Корректор Даниел Марков
Корректор Елизавета Макарова
© Татьяна Макарова, 2017
ISBN 978-5-4483-9077-7
Создано в интеллектуальной издательской системе Ridero
От автора
Учебное пособие «Български език. Дарът от слънцето» является продолжением учебника для начинающих «Български език. Първи стъпки», являясь «мостиком» для перехода на более высокую стадию изучения языка – приобретение практических навыков.
Собирать и публиковать сказки в Болгарии начали в конце XVIII века. С изучением фольклора, литературной обработкой связаны имена Асена Разцветникова, Ран Босилека, Елина Пелина, Георги Раковского и др.
Бесспорно, самобытность Болгарии представлена в болгарских сказках. Основным занятием древних болгар было земледелие, поэтому и в сказках сильны мотивы крестьяской жизни, представлены обряды, связанные с землей и урожаем. С другой стороны – это героические сказки, прославляющие подвиги борцов за свободу. Так, Крали Марко боролся против иноземных поработителей, в сказках этот персонаж – мифологический, наделен рыцарскими чертами характера. В бытовых сказках и сказках о животных почти всегда высмеиваются отрицательные черты характера и социальная несправедливость.
Сказка в переводе способна воспроизвести и жизненные ситуации, и характер героев, однако само понимание национального характера, способа жизни и мышления преподносится только через языковые особенности, в том числе через речевые обороты, структуру слова.
Изучающим болгарский язык представляется возможность отправиться в «свободное плавание» по страницам фольклорных произведений, без теории и объяснения грамматики. Учебник предназначен для тех, кто изучает болгарский язык самостоятельно. Более половины текстов даются с ударениями, задания снабжены ответами. Конечно, на данном этапе изучения языка не все речевые обороты будут понятны, поэтому тексты сказок сопровождаются пересказом на русский язык и толковым словарем. В некоторых статьях толкового словаря объяснение слова дается на болгарском языке, что поможет научиться более свободно «ориентироваться в языке».
Помимо сказок, в пособии представлены загадки на болгарском языке, которые легко запоминаются, что дает возможность более быстрого пополнения словарного запаса.
Одна из сказок в сборнике называется «Дарът на слънцето» – дар солнца. Солнце – символ энергии, самопознания. Слънцето е светлина. Светлината символизира живота, доброто, знанието. То представлява чувство на уникалност и увереност в себе си. То подбужда ни да изразяваме творческите импулси, характерни за всеки един от нас. Желая Ви да развивате своето творческо начало.
Творческих успехов в продолжении изучения болгарского языка!
Бърза печалба, бърза загуба – Быстрая прибыль, быстрая потеря
Един човек тръгнал на пазар и понесъл кошница яйца да ги продава. На кошницата бил наврял тоягата си и я носел на рамо.
Вървял си човекът и си думал:
– Сега нося триста яйца. Ако ги продам по пара, ще взема триста пари, ако ги продам по две – ще взема шестотин пари. С тези пари ще си купя една свиня, па ще си я храня, тя ще ми опраси дванайсет прасета, все женски. Тия дванайсет прасета ще пораснат и всяко ще ми опраси още по дванайсет и, кога погледнеш, ще се сдобия с голямо стадо свине. Това стадо ще водя на гоене в гората – да ядат, да се охранят хубаво. Па ще ги откарам на пазар, та всичките ще ги продам и ще взема за тях незнайно имане. Ще си купя тогава един бял ат. Ще се обръсна и изгладя, ще се пременя, па като се кача на коня, па като си накривя калпака, чак при царевите двори, като вятър ще изфуча. Па там, заран – вечер ще препускам около царевите порти, та цялото поле атът ще изкопае с нозе, като кога свине го рили. А царевата щерка ще ме съгледа от чардака и ще ме хареса. Е, па щом ме заиска царевата щерка – и аз ще я взема. Тя ще ми роди мъжко детенце и ще го кръстя Богданчо. Кога ида на пазар, ще му купя ябълки. А като дойда дома, ще изтърчи Богданчо да ме посрещне от вратата. А аз ще протегна ръце да го прегърна и ще му река:
– Ела ми, сине Богданчо, ела тате да ти даде ябълчица!
Като издумал това, човекът забравил, та протегнал ръце да покаже как ще прегърне Богданча; и тогава изпуснал тоягата от рамо, и кошницата с яйцата – пляс на земята! Яйцата се изпотрошили, а той простенал:
– Е, отиде ми всичкото богатство!
Като се навел да пробира по-здравите яйца, видял един друг човек, който вървял след него, хванало го срам и попитал:
– Побратиме, отдавна ли вървиш по мене?
– От кога запечели, доде всичко загуби, все по тебе съм – казал човекът.
Отговорете на въпросите:
Какво понесъл един човек на пазара?
Колко яйца носи той в кошницата?
Какво попитал друг човек?
Преразказ на приказката на руски език
Один человек шел на рынок и нес корзину яиц продавать. В корзину просунул палку и нес ее на плече. Шел себе человек и думал:
– Сейчас несу триста яиц. Если их продам по монете, возьму триста монет, если их продам по две – возьму шестьсот монет. На эти деньги куплю свинью, буду ее кормить, она даст мне двенадцать поросят, все свинки. Эти двенадцать поросят вырастут, каждое мне даст еще по двенадцать. Тогда увижу, что получится большое стадо свиней. Это стадо буду водить пастись в лес, чтобы ели, питались хорошо. Потом их отвезу на рынок, всех их продам и получу от них невиданную прибыль. Потом куплю себе белого жеребца. Побреюсь, приведу себя в порядок, вскочу на коня, нахлобучу калпак и – прямо к царскому двору как ветер примчусь. С вечера подъеду к царским воротам, все поле жеребец истопчет копытами, будто свиньи его рыли. А царская дочь увидит меня сверху из дворца, и я ей приглянусь. Потом на ней женюсь. Она мне родит мальчика, и назову его Богданчо. Когда пойду на рынок, куплю ему яблок. А когда вернусь домой, выбежит Богданчо меня встречать у ворот. А я протяну руки, чтобы его обнять и скажу ему:
– Иди ко мне, сынок Богданчо, иди, папа тебе яблочко даст!
Как только подумал об этом, человек забыл, протянул руки и показал, как обнимет Богданчо; и вдруг упустил палку с плеча, и корзина с яйцами – плюх на землю!
– Ох, пропало все мое богатство!
Пока подбирал целые яйца, увидел другого человека, который шел около его, стало ему стыдно, и он спросил:
– Приятель, давно идешь около меня?
– С тех пор, когда ты получил прибыль, да потерял все, иду рядом с тобой, – сказал человек.
Гатанки за плодове и зеленчуци
Червено, мъничко, царя от пътя отбива.
Бял прозорец, без врата, пълна къща с деца.
Златна царица със свилена косица, в шума облечена, от полето довлечена.
Малко зелено, в гората червено.
Отвътре червено, а от вънка зелено.
Те са малки и червени, весели и засмени, по дърветата растат, и после ги ядат.
Рибка зелена, с конец уловена.
По материалам сайта http://www.az-deteto.bg/
Отговори
Един човек понесъл кошница яйца да ги продава.
Той носи триста яйца.
«Побратиме, отдавна ли вървиш по мене?»
Гатанки: Ягода. Тиква. Царевица. Черешки. Краставицата. Диня.
Речи чекръче – Говори, веретено
Имало едно време един дядо. Той си имал дъщеря: когато се засмивала, трендафил цъфвал от устата й, а когато заплачела, от очите й маргарит капел. Дядото ги събирал и ходел да ги продава, за да се прехранват.
Прочуло се момичето с хубостта и с дарбите си толкова много, че мълвата стигнала чак до ушите на царя. Той поискал да се ожени за момичето и проводил хора да го вземат и да го доведат при него. Пратениците отишли, взели момичето и го качили в царската колесница.
Сред пратените хора обаче имало една девойка, която искала да се омъжи за царя. Тя много завидяла на хубавото момиче и веднага го намразила до смърт. Вървели, що вървели и на хубавото момиче му се припило вода. Завистливата девойка му рекла: «Ако ми дадеш да ти извадя едното око, ще ти дам вода».
Нямало какво да прави хубавото момиче и се съгласило. Завистницата извадила едното му око, скрила го в малка кутийка и му дала да пие вода.
Вървели, що вървели, стигнали до един кладенец. Хубавото момиче пак било ожадняло и поискало да пие вода. Завистливата девойка пак рекла: „ Ако ми позволиш да ти извадя и другото око, ще ти дам вода».
Момичето било много жадно и пак се съгласило. Завистницата извадила и другото му око, скрила го в една кутийка и му дала вода.
Другите жени, царски пратенички, си рекли: «Защо ли му е на царя царица без очи? Как ще се покаже с нея пред хората? Хайде да я захвърлим някъде в гората».
И като стигнали до една голяма коприва покрай сух кладенец, оставили момичето и отминали. Из пътя нагласили завистливата девойка, завели я на царя и му казали, че това е момичето, което щом се засмивало, трендафил цъфвал от устата му, а щом заплачело – маргарит капел от очите му.
Царят се венчал за завистницата. Чакал той тя да се засмее и трендафил да цъфне на устата й или да заплаче – и маргарит да падне от очите й. Ала тя нито се засмивала, нито заплакала, а царят все чакал, чакал.
А сиромашкото момиче било намерено от един старец, който го прибрал в къщата си. Веднъж то се засмяло за нещо и тоз час червен трендафил цъфнал от устата му. Девойката го дала на стареца и рекла: «Дядо, иди продай този трендафил в града и викай: „Трендафил за око, трендафил за око!“ И който ти донесе око, на него да го дадеш».
Старецът взел трендафила и тръгнал да вика из града: «Трендафил за око, трендафил за око!» Всички хора се чудели и никой не купувал трендафила. Щом стигнал до царските палати, старецът пак взел да вика. От прозореца се показала млада жена и попитала: «Какво продаваш, дядо?»
Той й отговорил: «Трендафил за око, дъще!»
А тя му рекла: «Дай го на мене!»
И извадила една малка кутийка, отворила я, дала му окото и взела трендафила.
Старецът занесъл окото на момичето, то го сложило на мястото му и прогледнало. Подир някое време момичето пак се засмяло и от устата му пак цъфнал трендафил. То отново заръчало на стареца да го продаде за другото око.
Той взел трендафила, отишъл в града и отново викнал: «Трендафил за око, трендафил за око!», но никой не купил цветето. Минал той край царските палати и от един прозорец пак се показала млада жена и го попитала: „ Какво продаваш, дядо?»
Той й отговорил: „ Трендафил за око, дъще!»
А тя рекла: «Дай го на мене!»
И извадила една малка кутийка, отворила я, дала му окото и пак взела трендафила.
Старецът занесъл окото на девойката, тя го сложила на мястото му и съвсем прогледнала.
Затъгувало един ден момичето и заплакало. От очите му закапали зрънца маргарит. То заръчало на стареца да иде в града да ги продаде, за да си купят нещо за вкъщи.
Той взел маргарита, занесъл го в града и пак го продал на царицата. А тя с купените трендафили и маргарит се опитвала да измами царя.
Много пъти старецът ходил в града да продава трендафил и маргарит. Слугите донесли на царя, че жена му купува трендафилите и маргарита на дядото. Царят се усъмнил в нея и решил да разбере всичко.
Поканил девойките от цялото царство – и богати, и бедни – на седянка. Всички отишли, отишло и дядовото момиче. Насядали момите около огъня, започнали да предат и поред да пеят – кой каквато песен знаел, а царят бил там и слушал. Дошъл редът и на дядовото момиче, което седяло настрани със забулено лице и предяло. Момичето рекло: «Аз няма да пея, а ще разкажа една приказка».
И като завъртяло чекръчето, почнало: «Речи, чекръче: Имало едно време едно момиче. Когато се засмивало, трендафил цъфвал от устата му, а когато заплачело, маргарит капел от очите му и…»
Така то разказало всичко. Царят изслушал приказката докрай, после повдигнал булото на момичето и бил запленен от хубостта му.
Тогава той наистина се убедил, че е намерил изгубената си невеста, и се оженил за красивата девойка.
А царицата измамница заповядал жестоко да накажат.
Отговорете на въпросите:
Колко дъщери си имал един дядо?.
Каква молвата се стигнала до ушите на царя?
От кой било намерено сиромашкото момиче?
Какво викал из града старецът?
Какво направила завистницата?
Каква приказка изслушал царят?
Какво се случи с измамницата?
Преразказ на приказката на руски език
Жил-был один дед. У него была дочь: когда смеялась, роза расцветала на ее устах, а когда плакала, из глаз жемчуг капал. Дед собирал его и ходил продавать, так им хватало на пропитание. Прославилась девушка своей красотой и даром настолько, что молва дошла до царского двора. Царь захотел жениться на девушке и попросил своих слуг, чтобы они привели ему девушку. Слуги пришли, взяли девушку и посадили в царскую колесницу. Но среди слуг была другая девушка, которая хотела выйти за царя замуж. Она очень завидовала красавице и сразу возненавидела ее до смерти. Ехали, ехали они, и красавице захотелось пить. Завистница сказала ей: «Если мне отдашь один глаз, получишь воду».
Нечего было делать, красавица и согласилась. Завистница взяла ее глаз, спрятала в маленькую коробочку и дала ей пить.
Ехали, ехали, доехали до одного колодца. Красавицу опять мучала жажда и она опять попросила пить. Завистница опять сказала: «Если отдашь мне и второй глаз, я дам тебе воды».
Красавица сильно хотела пить и опять согласилась. Завистница взяла и другой глаз, спрятала его в коробочку и дала воды.
Другие женщины, царские служанки сказали: «Зачем царю царица без глаз? Как он покажется с нею перед народом? Давайте бросим ее где-нибудь в лесу».
И как только добрались до высокой крапивы у высохшего колодца, оставили девушку там. Приехали, сразу с дороги привели завистницу к царю и сказали ему, что это та девушка, которая начинала смеяться – роза расцветала на устах, а если плакала – жемчуг капал из ее глаз.
Царь повенчался с завистницей. Ждал он, когда она засмеется и роза зацветет на ее устах или заплачет – и жемчуг падал бы из ее глаз. Но она ни смеялась, ни плакала, а царь все ждал и ждал.
А несчастную девушку нашел один старец, который возвращался к себе домой. Вдруг она засмеялась от чего-то и вдруг алая роза зацвела на ее устах. Девушка дала розу старцу и сказала: «Дедушка, иди продай эту розу в городе и кричи: „Роза за глаз, роза за глаз!“ И кто тебе принесет глаз, ему и отдай розу».
Старец взял розу и пошел кричать в городе: «Роза за глаз, роза за глаз!» Все люди удивлялись и никто не покупал розу. Как только дошел до царских палат, старец опять стал кричать. Из окна появилась молодая женщина и спросила: «Что продаешь, дедушка?»
Он ответил: «Розу за глаз, дочка!» А она ему говорит: «Дай ее мне!»
И достала маленькую коробочку, открыла ее, дала ему глаз и взяла розу.
Старец принес глаз девушке, она его положила на место и прозрела.
Спустя некоторое время девушка опять засмеялась, и на ее устах опять расцвела роза. Она снова попросила старца продать ее за другой глаз.
Он взял розу, пошел в город с снова крикнул: «Роза за глаз, роза за глаз!», но никто не купил цветок. Прошел у царских палат и из одного окна опять показалась молодая женщина и его спросила: «Что продаешь, дедушка?» Он ей ответил: «Розу за глаз, дочка!»
А она сказала: «Дай ее мне!» И вытащила маленькую коробочку, открыла ее, дала ему глаз и опять взяла розу.
Старец принес глаз девушке, она его положила на место и совсем прозрела.
Загрустила однажды девушка и заплакала. Из ее глаз закапали жемчужины. Она попросила старца пойти в город и продать их, чтобы они купили что-нибудь для дома. Старец взял жемчуг, понес его в город и опять продал его царице. А она купленными розами и жемчугом пыталась обмануть царя.
Много раз старец ходил в город продавать розы и жемчуг. Слуги донесли царю, что его жена покупает розы и жемчуг у старца. Царь усомнился в ней и решил разобраться во всем.
Пригласил девушек из всего царства – и богатых, и бедных. Все пришли, пришла и дедушкина девушка. Сели девушки у огня, начали прясти и петь – кто какую песню знал, а царь был там и слушал. Подошла очередь и нашей девушки, которая сидела в стороне и пряла. Девушка сказала: «Я не умею петь, я расскажу одну сказку». И когда завертелось веретено, начала: «Говори, веретено. Жила-была одна девушка. Когда она смеялась, роза цвела на ее устах, а когда плакала, жемчуг капал из ее глаз».
Так и рассказала все. Царь дослушал сказку до конца, потом повернулся к девушке и был пленен ее красотой. Тогда он понял, что нашел свою потерянную невесту и женился на красавице. А царицу-изменницу приказал жестоко наказать.
Гатанки за животни
Той е малък и бодлив, пука топката веднага. С малка остричка глава. Има четири крака, а сега познай кой е това.
Той е с червен клюн, с дълги крака. Той търси жаби из кални блата. Пролет лято той е тук, есен зима отлита на юг.
Тя на ягодка прилича, на черни точки е тя. По тях ти разбираш, на колко години е сега.
Белопера, дълговрата платноходка във реката.
Мъничко момченце, с бодливичко гръбченце. Бодлива му е дрешката, хайде всички бежката.
Хем живее в гората, хем гората му на главата.
Трънче до трънче наредени на едно пънче.
Сиво, свито, с игли покрито.
Птица съм. Имам жълти очички, като звездички.
Източа ли врата си прав, той става стълб за телеграф. Какъв ти стълб за телеграф! Наричам се…
По материалам сайта http://www.az-deteto.bg/
Отговори
Той си имал една дъщеря.
Молвата за момичето с хубостта и с дарбите си. Когато тя се засмивала, трендафил цъфвал от устата й, а когато заплачела, от очите й маргарит капел.
Сиромашкото момиче било намерено от един старец.
«Трендафил за око, трендафил за око!»
Тя извадила една малка кутийка, отворила я, дала на стареца окото и взела трендафила.
Царят изслушал приказка за едно момиче. Когато се засмивало, трендафил цъфвал от устата му, а когато заплачело, маргарит капел от очите му.
Царят заповядал жестоко да накажат царицата измамница.
Гатанки: Таралеж. Гъската. Елен. Щъркел. Калинката. Бухал. Жираф.
Иванка и Марийка – Иванка и Марийка
Марийка беше кръгло сираче. Тя слугуваше в една голяма господарска къща. От зори до мрак се трепеше горката Марийка. На обед господарката й даваше да яде сухи корички, а вечер трохички, сметени от трапезата. А господарската дъщеря Иванка се излягаше на пухени възглавници, лежеше до пладне и нищичко не пипаше.
Марийка реши да се махне от господарската къща и да побегне, където й видят очите. Когато настана нощ, тя взе хурката, къделята, вретеното и тихичко се измъкна от господарския дом. Отиде в гората. Дълго вървя между дърветата. Най-сетне се умори много, седна до дънера на един стар дъб, сложи главата си на мекия мъх и заспа дълбоко.
Събуди се късно. Озърна се наоколо, но не видя никъде жива душа. Само гласове на птички се чуваха в шумака. Дълго вървя Марийка в непознатата мълчалива гора. Най-подир зърна една дървена къщурка, покрита с мъх.
Приближи се до нея, отвори вратата и влезе. Вътре нямаше никой. Леглото разхвърляно, огънят угаснал. На полицата наредени една до друга седем делви със завързани похлупаци. Нали не беше научена да седи със скръстени ръце, Марийка остави хурката си в къта, запретна ръкави и почна да разтребва. Подреди леглото, премете, накладе огъня, седна и надяна хурката си. Завъртя вретеното. От време на време тя поглеждаше към делвите, но не се реши да ги отвори.
По едно време, пристигна стопанката на къщата – една стара рунтава мецана, и почна да ръмжи сърдито: «Що щеш в моя дом?»
Но като видя как всичко е ошътано, мечката се укроти, приседна до Марийка и започна да я разпитва защо е дошла в гората между дивите зверове.
Марийка й разправи теглото си. Мечката въздъхна и поклати глава.
– Ами туй нещо – попита тя – какво е?
И посочи с лапа къделята.
– Коноп – отвърна Марийка.
– Откъде го вземате?
– Сеем го.
– Как го сеете?
Марийка нагреба шепа пепел от огнището, излезе навън и пръсна пепелта.
– Ей как го сеем! – рече тя.
– Сетне? – попита мечката.
– Сетне го скубем, топим го в реката, мъним го, решим го…
– Как го решите? – прекъсна я мечката.
Марийка протегна ръка и почна лекичко с пръсти да чеше мечката по козината.
Мечката зажумя и сладко задряма. Като се пробуди, тя рече на Марийка:
– Ти си много добро момиче. Аз бих те задържала да ми помагаш в къщната работа, но тука е гора, има много люти зверове. Страх ме е да не ти направят нещо лошо. По-добре е да се върнеш пак при хората. За награда ще ти дам една от моите седем делви. Избирай!
Марийка посегнала към най-малката, но мечката й даде най-голямата.
– Отвори я! – рече тя, – когато си идеш у дома.
Марийка пое делвата, поклони се на мечката и си тръгна. Когато стигна в село, тя не отиде в господарската къща, а се прибра в полусъборената къща на баща си, където се беше родила. И нали беше страшно огладняла, тя дигна похлупака на делвата и мушна ръката си да гребне мед, но вместо мед извади шепа жълтици. Премаля от радост. Затече се към пазара и си накупи всичко, каквото й трябва. И заживя човешки, като не забравяше сиромасите.
Научи се господарката й за мечата делва, отиде на гости у Марийкини и дълго я разпитва как е спечелила цяла делва с жълтици. Марийка нищо не скри.
– И аз ще проводя моята Иванка да донесе още по-голяма делва – рече господарката, прибра се вкъщи и почна да тъкми дъщеря си. Премени я, даде и хурка с мека като коприна къделя и я заведе в гората.
Тръгна Иванка между дърветата и почна да кълне мечката, че се е пръждосала вдън гора. Като стигна до къщурката с мъховия покрив, ритна вратата и влезе вътре.
– Ох, че на лошо мирише! – рече господарската дъщеря и почна да тършува.
Отвори долапите, пъхна се под леглото, разхвърля дрехите, най-сетне зърна делвите, стъпи на едно столче и протегна ръка. Тъкмо вдигна похлупака и някой грозно изрева зад гърба й:
– Стооой! Кой ти позволи да бъркаш в делвата ми?
Иванка изтърва похлупака, обърна се, видя мечката и цяла се разтрепера от страх. Сви се в къта и почна да мига.
Мечката изръмжава, озърна се, огледа разхвърляната къща, но нищо не каза. Разтреби, сложи всяко нещо на мястото му. Накладе огъня, седна край камината и повика Иванка при себе си.
Иванка приближи и надяна хурката си. Мечката втренчи очи в къделята и попита:
– Туй какво е?
– Вълна – отвърна Иванка.
– Откъде я имате?
– Стрижем я – троснато каза Иванка.
– Как я стрижете?
Иванка остави вретеното, откачи мечата ножица от стената, хвана рунтавата опашка на мечката и – щврък! – отряза половината.
– Ей как я стрижем! – извика тя, но мечката подскочи, грозно изрева от болка, изправи се на задните си крака, хвана с предните си лапи Иванкината коса и почна да я скубе, тъй както Иванка скубеше косата на Марийка.
– Олелеее! – писна Иванка.
– Вън! Вън! Вън! – заблъска я мечката. – Да се махаш от гората ми или ще те разкъсам на парчета!
Иванка изхвръкна навън, но се досети за делвата и се обърна назад.
– Делвата! – викна тя. – Дай ми делвата!
Мечката сне от полицата оная делва, която беше здраво захлупена, и я търкулна към Иванка. Господарската дъщеря я грабяса и хукна към село.
Вкъщи майка й захълца от радост:
– Дай, умно чедо мамино, да видим какво имане носиш!
И като заключи вратата и спусна пердето на прозореца, господарката с разтреперани ръце отвори похлупака на делвата. Но от вътре рукнаха цял рой оси и подгониха двете зли жени. Почнаха да ги жилят навсякъде: по ръцете, по страните, по носовете, по ушите. Така ги изпожилиха, че Иванка и майка й отекоха и станаха като бъчви. Цели три недели не посмяха да се покажат пред хората.
Отговорете на въпросите:
С какво се занимаваше Марийка?
Накъде отиде Марийка?
Кой живее в дървена къщурка?
Какво прави Марийка там?
Какво тя извади вместо мед?
Какво прави Иванка в дървена къщурка?
Колко седмици Иванка и майка и не посмяха да се покажат пред хората?
Преразказ на приказката на руски език
Марийка была круглой сиротой. Она прислуживала в одном большом господском доме. От зори до ночи работала не покладая рук бедная Марийка. На обед госпожа давала ей есть сухие корки, а на ужин – крошки, сметенные со стола. А господская дочь Иванка спала на пуховых подушках до обеда и ничегошенько не делала.
Марийка решила убежать из господского дома куда глаза глядят. Когда наступила ночь, она взяла прялку, веретено и тихонько ушла из господского дома. Пошла в лес. Долго бродила между деревьями. Наконец она сильно устала, села около ствола старого дуба, положила голову на мягкий мох и глубоко заснула.
Проснулась поздно. Посмотрела по сторонам, но не увидела вокруг ни одной живой души. Только голоса птиц слышались в листве. Долго шла Марийка в незнакомом молчаливом лесу. Наконец увидела деревянную избушку, покрытую мхом.
Подошла к ней, открыла дверь и вошла. Внутри никого не было. Кровать разобрана, огонь погас. На полке стоят семь горшочков, закрытые крышками. Так как Марийка не была научена сидеть сложа руки, она оставила в углу свою прялку, засучила рукава и начала наводить порядок. Прибрала постель, подмела, заложила огонь, потом села и начала прясть. Завертелось веретено. Время от времени они поглядывала на горшочки, но не решалась их открыть.
Вдруг пришла хозяйка дома – старая лохматая медведица, и начала рычать сердито: «Что делаешь в моем доме?»
Но, как только увидела, что все убрано, медведица успокоилась, присела около Марийки и начала ее расспрашивать, почему та пришла в лес к диким зверям. Марийка рассказала о своей доле. Медведица вздохнула и покачала головой. «А это что?» – спросила медведица. «Пенька», – ответила Марийка. «Откуда ее берете?» «Сеем». «Как ее сеете?»
Марийка сгребла щепотку пепла из печки, вышла на улицу и разбросала пепел. «Вот так ее сеем». «И все?» «Сначала срываем, моем в реке, сушим, причесываем…» «Как ее причесываете?» – не унималась медведица.
Марийка протянула руку и начала легко почетывать медведицу по шерсти. Медведица сладко задремала. Когда проснулась, она сказала Марийке: «Ты очень хорошая девушка. Я бы тебя оставила помогать мне в работе по дому, но здесь лес, много злых зверей. Боюсь, чтобы они не сделали тебе что-нибудь плохого. Лучше тебе вернуться к людям. В награду я тебе дам одну из моих семи горшочков. Выбирай!»
Марийка потянулась с самому маленькому, но медведица дала ей самый большой. «Открой его, – сказала она, – когда вернешься домой.
Марийка взяла горшочек, поклонилась медведице и ушла. Когда дошла до села, она не пошла в господский дом, а поселилась в полуразрушенном доме своего отца, там, где она родилась. И так как была сильно голодна, она сняла крышку с горшочка и опустила в него руку, чтобы достать мед, но вместо меда вытащила горсть золотых монет. Она была вне себя от радости. Пошла на базар и накупила всего, что ей было нужно. И зажила по-человечески, забыв о своей бедности.
Узнала госпожа о горшочке медведицы, пошла в гости к Марийке и долго ее расспрашивала, как та получила целый горшок с монетами. Марийка ничего не скрыла.
«И я провожу мою Иванку, чтобы она принесла еще больший горшок, – сказала госпожа, пришла домой и начала собирать свою дочь. Переодела ее, дала и прялку с веретеном и отвела в лес.
Ходила Иванка среди деревьев и начала ругать медведицу, чтобы та катилась из лесу. Как только дошла до избушки с крышей из мха, отворила дверь и вошла в нее.
«Ох, как плохо пахнет!» – сказала господская дочь и начала рыться везде.
Открыла шкафы, забралась под кровать, перевернула одежду, наконец, увидела горшочки, встала на стул и протянула руку. Только подняла крышку, как кто-то грозно заревел за ее спиной: «Стой, кто тебе позволил брать мои горшочки!»
Иванка оставила крышку, обернулась, увидела медведицу и задрожала от страха. Забилась в угол и начала моргать.
Медведица проревела, обернулась, посмотрела на неубранный дом, но ничего не сказала. Разложила все по местам. Заложила огонь, села у печки и позвала Иванку к себе.
Иванка подошла с прялкой. Медведица посмотрела на пряжу и спросила: «Что это?» «Шерсть», – ответила Иванка. «Откуда вы ее берете?» «Стрижем», – коротко сказала Иванка. «Как ее стрижете?»
Иванка оставила веретено, взяла ножик со стены, схватила кусок шерсти на медведице и… отрезала половину.
«Вот как ее стрижем», – прокричала она, но медведица подскочила, страшно заревела от боли, встала на задние лапы, схватила передними лапами Иванкины волосы и начала ее таскать, так, как Иванка таскала Марийку.
«Ой-ой,» – пищала Иванка.
«Вон! – выталкиваа ее медведица. – Или ты уйдешь из леса, или разорву тебя на куски!»
Иванка выбежала на улицу, но вспомнила про бочонок и обернулась назад.
«Горшочек! – крикнула она. – Дай мне горшочек!»
Медведица сняла с полки горшочек, который был сильно закрыт, и отдала Иванке. Господская дочь схватила его и помчалась к деревне.
Дома ее мать визжала от радости: «Давай, мое умное чадо, посмотрим, что там внутри!»
И как только закрыла двери и занавесила окна, госпожа трясущимися руками открыла крышку бочонка. Но изнутри вырвался целый рой ос и погнал двух злых женщин. Начали их жалить везде: и в руки, и в щеки, и в нос, и в уши. Так их изжалили, что Иванка и ее мать опухли, стали как бочки. Целых три недели не смели показаться перед людьми.
Гатанки за животни
Стойко ходи по поле със сто кола на рамо.
От бял камък се ражда, цял свят събужда. Хем певец, хем борец.
Нищо не е изгубила Тодора, а цял ден рови из двора.
По земята рядко ходи, из облаците все броди.
Лекокрила самовила със опашка като свила.
На безценен камък седи, чудни песни реди.
Зла Мила на шарен кравай се свила.
Денем и нощем все работа има.
Гониш го – търчи, спреш се – стърчи, влиза в дупка – мълчи.
Няма рало, ни мотика, а все оре и копае.
Лежи волът на двора, рогата му в обора.
Защо ли никой не ми казва «Скъпи»? Защо ли никой не ме чувства мил? Защо в реката никой не се къпе? А всеки вика: Бягай идее.
Дългокрака птица на пролет идва.
Розово с копитца.
По материалам сайта http://www.az-deteto.bg/
Отговори
Тя слугуваше в една голяма господарска къща.
Отиде в гората.
Стопанката на къщата – една стара рунтава мецана.
Подреди леглото, премете, накладе огъня, седна и надяна хурката си. Завъртя вретеното. От време на време тя поглеждаше към делвите, но не се реши да ги отвори.
Вместо мед извади шепа жълтици.
Отвори долапите, пъхна се под леглото, разхвърля дрехите, най-сетне зърна делвите, стъпи на едно столче и протегна ръка.
Цели три седмици те не посмяха да се покажат пред хората.
Гатанки: Козата. Крокодил. Прасенце. Щъркелът. Таралежът. Петелът. Кокошката. Орелът. Лястовицата. Славеят. Усойницата. Кучето. Лалугерът. Къртицата. Охлювът. Крокодил. Щъркелът. Прасенце.
Човекът и лъвът – Человек и лев
Един човек сечал дърва в гората. Лъвът дошъл при него и рекъл:
– Ей, човече, хайде да се преборим! Ако те надвия аз – ще те изям, ако пък ти ме надвиеш – ти ме изяж. Човекът рекъл:
– Ако искаш да си мерим силите, лъвчо, няма защо да се борим. Ето тук това дебело дърво – дай да го сечем.
– Добре – съгласил се лъвът. – Аз с корен ще го измъкна!
Човекът взел брадвата и с няколко удара отсякъл дървото. А лъвът забивал зъбите, ноктите, борил се с дървото, изкъртил си зъбите и пак нищо не направил.
– Видя ли, лъвчо, че аз съм по-силен от тебе? – попитал човекът. – Аз отсякох дървото, ти не можа. Искаш ли сега да свирим и да видим кой ще надсвири.
– Най-напред ме научи да свиря! – рекъл лъвът.
– Ще те науча, лъвчо, ама за тебе трябва друга свирка.
– Направи ми, човече, свирка! – рекъл лъвът.
Човекът взел едно доста дебело дърво, ударил го с брадвата, та малко го разцепил, турнал едно дървено клинче, та да държи цепнатините поотделно, и рекъл на лъва:
– А сега турни си тук предните крака, нали те са ти ръце?
Лъвът турнал нозете си в цепнатините, човекът измъкнал клинчето и дървото стиснало здраво лъва. Лъвът не могъл да изтърпи тия болки, опитал се да измъкне нозете си, но напразно – дървото стягало. Той пищял, ревал от болки и молил човека да го пусне. Човекът го пуснал.
– Е, човече, дотук ти си по-силен – рекъл лъвът. – Хем си по-силен, хем си по-хитър и умен. Но аз искам да премерим силите си още веднъж. Хайде да прескочим този ров.
Пред тях имало един доста голям ров, пълен с вода. Човекът погледнал, погледнал, па рекъл:
– Бива, лъвчо! Само че аз ще взема и третия си крак и ще скачам, аз имам три крака, а ти имаш четири!
– Вземи, човече, и рипай с третия крак! – заповядал лъвът.
Човекът грабнал една голяма тояга, изсилил се на овчарски скок и прехвърлил рова. След него се изсилил лъвът. Скочил и паднал в средата на рова. Той бил дълбок, широк и пълен с вода, та лъвът се удавил.
Така оттогава човекът останал най-силен, защото побеждавал враговете си с ум и разум.
Отговорете на въпросите:
Какво рекъл лъвът, когато дошъл при един човек в гората?
Какво направил лъвът с дървото?
Какъв бил ровът?
Какъв останал човекът оттогава?
Преразказ на приказката на руски език
Один человек рубил деревья в лесу. Лев пришел к нему и сказал: «Эй, человек, давай поборимся! Если я тебя поборю, то я тебя съем, если ты меня поборишь – ты меня съешь.
Человек ответил: «Если хочешь помериться силами, лев, нам не нужно бороться. Вот здесь есть толстое дерево, давай его срубим».
«Хорошо, – согласился лев. – Я его с корнем вырву!»
Человек взял топор и несколькими ударами срубил дерево. А лев и зубами, и ногтями боролся с деревом, сточил все зубы, но ничего не сделал.
«Видишь ли, лев, что я сильнее тебя? – спросил человек. – Я срубил дерево, а ты не можешь. Хочешь посвистим, и тогда увидим, кто кого пересвистит».
«Сначала научи меня свистеть!» – сказал лев.
«Я тебя научу, лев, но тебе нужна дудка».
«Сделай, мне, человек, дудку!» – сказал лев.
Человек взял одно довольно толстое дерево, ударил его топором, разделил его немного, воткнул деревянный клин, чтобы трещину разделить, и сказал льву: «А сейчас ставь сюда передние лапы, они ведь тебе как руки?»
Лев поставил лапы в трещины, человек вытащил клин и дерево сильно стиснуло льва. Лев не мог вытерпеть боли, пытался вытащить свои лапы, но напрасно – дерево их стянуло. Он кричал, ревел от боли и просил человека его отпустить. Человек его отпустил.
«Эх, человек, до этого времени ты был сильнее, – сказал лев, – не столько сильнее, сколько хитрее и умнее. Но я хочу померяться силами еще раз. Давай перепрыгнем через этот ров».
Перед ними был один довольно большой ров с водой. Человек посмотрел, посмотрел, да и сказал: «Давай, лев! Только я возьму свою третью ногу и будем прыгать, у меня будет три ноги, а у тебя четыре!»
«Бери, человек, и прыгай с третьей ногой!» – сказал лев.
Человек схватил большую палку, собрался изо всех сил и перепрыгнул ров. После него собрался с силами лев. Прыгнул и попал в середину ямы. Яма была глубокая, широкая и наполненная водой, поэтому лев утонул.
С того времени человек считается самым сильным, потому что побеждает врагов умом своим и разумом.
Гатанки за природата
Двама братя денем и нощем се гонят и пак не могат да се стигнат.
Снага няма, а се движи, къде ходиш – все по тебе.
Бездънна синя яма.
Иде отдалеч един остър меч. Небето той разрязва, когато се показва.
Сутрин светва, вечер угасва.
Пъстра черга нетъкана на небето е постлана.
През прозореца затворен гост дошъл е чудотворен. През стъклото като влязъл, никъде не се порязал.
Сив орел на хълм виси.
На небето чука, на земята се чува.
Чакат ме, викат ме, молят се за мен, идвам, а всички побягват.
На мост приличам, мост не съм; на студ дебелея, на топло тънея.
Беличко, лъскавичко, никой не го милва.
Сляпо мече по дол се влече.
По материалам сайта http://www.az-deteto.bg/
Отговори
«Хайде да се преборим! Ако те надвия аз – ще те изям, ако пък ти ме надвиеш – ти ме изяж».
Лъвът забивал зъбите, ноктите, борил се с дървото, изкъртил си зъбите и пак нищо не направил.
Той бил дълбок, широк и пълен с вода.
Оттогава човекът останал най-силен, защото побеждавал враговете си с ум и разум.
Гатанки: Слънцето и луната. Сянката. Небето. Светкавицата. Слънцето. Дъгата. Светлината. Облакът. Гръмотевицата. Дъждът. Ледът. Ледът. Мъглата.
Крали Марко – Марко-королевич
През една ранна лятна утрин Крали Марко се дигна от леглото, облече се, наложи самурения си калпак, препаса сабята си и викна на невестата си:
– Невесто Ангелино, оседлай ми кончето Шарколията, че съм решил да потегля на дълъг път.
– Къде ще идеш, сине? – попита го старата майка.
– В Солун града ще ида, майко. Искам да навестя моя побратим Секула. Натъжи ми се сърцето за него. Отколе не сме се виждали.
– А защо си препасал сабята и защо си нарамил боздугана си? Нали не отиваш бой да се биеш, а отиваш стар познайник да споходиш. Остави си тука оръжието, Марко, да ти не тегне по пътя!
Послуша Марко майка си, разпаса сабята дипленицата, окачи я на стената и захвърли в къта тежкия си боздуган, влезе в малката стая, където спеше неговият малък син, и се наведе да го целуне по челото.
Марковата млада невеста, нали беше хитра и досетлива, докато оседлаваше коня, тайно потули под седлото му сабята дипленица, а боздугана скъта в кожените дисаги.
Яхна Крали Марко своя крилат кон и потегли по широкия солунски път, пресече Битолското поле, по което пасяха белорунни стада, и навлезе в една гъста дъбова гора, погледна дърветата и що да види: шумата им жълта пожълтяла посред лято, като попарени от люта есенна слана клюмнали надолу дъбовите листа. Никога посред лято не е бивало такова чудо.
Крали Марко попита гората:
– Кажи ми, горо, защо си посърнала? Пожар ли те изгори, или слана попари листето ти?
Гората никога не хортува, но на Марка отговори:
– Ще ти кажа, незнаен юнако: нито ме е пожар опожарил, нито ме е слана попарила. Тая сутрин през мене минаха народни поробители – черни арапи с криви ятагани. Те караха три синджира роби – твои братя българи. С първия синджир бяха навързани млади невести с бели забрадки и червени гердани. Невестите вървяха покрусени и ронеха сълзи за невръстните си дечица, останали без майки в люлките.
С втория синджир бяха навързани румени девойки, измъкнати от становете си тъкмо когато тъчели сватбените си дарове. Техните очи бяха зачервени от плач. С третия синджир бяха навързани най-личните момци на твоя роден край. Те пристъпваха мълчаливи, със стиснати юмруци и сподавена мъка. Всичките се влачеха боси по прашния друм и тяхната мъка попари шумата на моите дървета. Затуй съм, юнако, без време посърнала и повехнала.
Бутна Крали Марко коня си и викна:
– Бързай, Шарколия, да ги настигнем! Ако настигнем робите, краката ти ще подкова със сребърни подкови и със златни клинци.
Втурна се бързоногият кон между дърветата като птица леко-крила прегази буйните води на Вардара, прехвърли дълбоките долища.
Накрай полето, при високите стени на Солунската крепост, Крали Марко настигна трите синджира роби. Те крачеха отмалели от жега и умора, обръщаха очи нагоре към небето и поръчваха на птиците:
– Мили птички, когато стигнете нашия роден край, отнесете много здраве от поробените на нашите скъпи майки, бащи и невръстни дечица. Кажете им, че ние никога няма да ги забравим.
Горещи сълзи капеха върху прашния път, а поробителите шибаха навързаните хора с камшиците си.
Нажали се Крали Марко, като видя навалицата, и се провикна:
– Черни арапи, народни изедници! Развържете робите и ги пуснете на свобода. Ако ги освободите, ще ви даря голям дар – всекиму жълтица, а на командира ви – десет!
Обърнаха се арапите, погледнаха под вежди юнака и отвърнаха:
– Карай си по пътя, невернико, защото и за тебе имаме един синджир!
Кипна юнашката Маркова кръв. Наведе се от коня, грабна един камък – цяла канара – и го захвърли към поробителите с такава сила, че камъкът прехвърли трите робски вериги, прехвърли Солунската крепост и падна отвъд в Бялото море. Попипа Марко кръста си, за да изкара сабята дипленица, но не я намери. Потърси боздугана си, но и него нямаше. Горчиво въздъхна:
– Ах, майко, защо ме накара да си оставя оръжието в къщи! Сега какво да правя с голи ръце? Как ще помогна на своите клети братя? Като чу тия думи, Шарколията изцвили:
– Не тъгувай, Марко, добър юнак! Бръкни в дисагите и повдигни седлото ми да видиш какво е скрила там твоята досетлива невеста.
Повдигна Крали Марко коженото седло и измъкна сабята дипленица. Бръкна в дисагите и намери тежкия си боздуган. Очите му светнаха от радост. Надигна се и замахна.
Най-напред хвърли боздугана към черните арапи, но конете на арапите бяха хитри. Щом видяха, че тежкият боздуган полетя към тях, мигом коленичиха и боздуганът профуча над арапските глави.
Тогава Крали Марко стисна дръжката на сабята дипленица. Острото оръжие изпищя като люта змия. Провикна се Марко добър юнак:
– Пазете се, черни души арапски!
Арапите мигом измъкнаха кривите си ятагани, обърнаха конете си към Марка и белите им зъби блеснаха.
Крали Марко препусна върху им и замаха надясно. Доде се обърне наляво, нито един арапин не остана жив. Повали ги, както косата поваля натежала трева. Помете ги, както есенният вятър мете нападалата шума. Само навързаните роби останаха живи и здрави.
Че скочи Крали Марко от Шарколията, развърза трите синджира роби.
И на всичките даде по една жълтица – да си купят обувки от Солунския пазар, боси да не ходят.
Освободените хора целунаха десницата на своя спасител. Накупиха много армагани от солунския пазар и си тръгнаха честити към своя роден край.
А Крали Марко потегли към високия дом на своя стар побратим Секул. Преди да стигне Секуловия дом, той се отби в ковачницата на най-изкусния ковач и подкова Шарколията със сребърни подкови и златни клинци.
Отговорете на въпросите:
Какво викна Крали Марко на невестата си през една лятна утрин?
За какво Крали Марко попита гората?
Колко синджира роби настигна Крали Марко?
Какво даде Крали Марко на всичките?
Преразказ на приказката на руски език
Ранним летним утром Марко-королевич встал с постели, оделся, надел соболью шапку, взял саблю и крикнул своей невесте: «Невеста моя, Ангелина, оседлай мне коня Шарколию, решил я в долгий путь отправиться».
«Куда идешь, сынок?» – спросила его старая мать.
«В город Салоники иду, мама. Хочу навестить своего побратима Секулу. Тоскую я по нему. Долго мы уже не видились».
«А зачем взял саблю и булаву свою? Неужели идешь в бою биться, а не на встречу к старому знакомому. Оставь здесь оружие, Марко, тебе легче будет в пути!»
Послушал Марко свою мать, распоясал саблю, повесил ее на стену и бросил в угол тяжелую свою булаву, вошел в маленькую комнату, где спал его маленький сын и нагнулся, чтобы поцеловать его в лоб.
Молодая невеста Марко была хитра и догадлива и, когда седлала коня, тайно подсунула ему под седло саблю, а булаву спрятала в чехол.
Поехал Марко-королевич на своем крылатом коне по широкому пути в Салоники, пересек Битольское поле, на котором паслить белорунные стада, и попал в густой дубовый лес, посмотрел на деревья и вот что видит: листва у них желтая, пожелтела летом, будто накрыли ее лютые осенние заморозки, опустились вниз дубовые листья. Никогда посреди лета не бывало такого чуда.
Марко-королевич спрашивает у леса: «Скажи мне, лес, почему погрустнел? Пожар ли тебя опалил, или заморозки побили твои листья?»
Лес всегда безмолствовал, но Марко-королевичу ответил: «Скажу тебе, незнакомый юноша: не пожар меня опалил и не заморозки меня тронули. Это утром через меня прошли народные поработители – черные арапы с кривыми ятаганами. Они везли на трех цепях рабов – твоих братьев-болгар. Первой цепью были связаны молодые жены в белых платках и красных ожерельях. Жены шли убитые горем и роняли слезы за невыращенных своих детей, оставшихся без матери в колыбели.
Второй цепью были связаны румяные девушки-невесты со свадебными подарками. Их глаза были красными от плача. Третьей цепью были связаны самые смелые юноши твоего родного края. Они ступали молчаливо, со стиснутыми кулаками и скрытой мукой. Все влачились босыми ногами по пыльной дороге, и их страданиями была охвачена листва моих деревьев. Поэтому она, юноша, без времени опустилась и пожухла.
Толкнул Марко-королевич своего коня и закричал: «Торопись, Шарколия, надо догнать их! Если догоним рабов, копыта тебе подкую серебряными подковами с золотыми гвоздями».
Бросился быстроногий конь среди деревьев, как птица легкокрылая перелетает буйные воды Вардара, перепрыгивает глубокие овраги, топчет зеленую луговую траву.
Через поле, у высоких стен Солунской крепости, Марко-королевич настиг три цепи рабов. Рабы плелись, изморенные жарой и усталостью, поднимали глаза вверх, к небу, и просили птиц: «Милые птички, когда прилетите в наш родной край, передайте здоровья от порабощенных – нашим дорогим матерям, отцам и невыращенным детям. Скажите им, что мы никогда их не забудем».
Горячие слезы капали на пыльную дорогу, а поработители хлестали связанных людей своими плетьми.
Закручинился Марко-королевич, когда увидел толпу и закричал: «Черные арапы, народные кровососы! Развяжите рабов и отпустите их на свободу. Если вы их освободите, я вам дам большой подарок – каждому по золотой монете, а командиру – десять!»
Обернулись арапы, посмотрели исподлобья на юношу и ответили: «Иди своей дорогой, изменник, не то и на тебе будет цепь!»
Закипела молодоя кровь Марко. Сошел он с коня, схватил камень тяжелый и кинул его в поработителей с такой силой, что камень перерезал три рабские цепи, перелетел Солунскую крепость и упал прямо в Белое море. Хотел Марко взять саблю свою, но не нашел ее. Поискал булаву свою, но и ее не было. Горько вздохнул: «Ах, мама, почему заставила меня оставить оружие дома! Сейчас что я сделаю голыми руками? Как помогу своим несчастным братьям?» Будто слыша эти слова, Шарколия заржал: «Не грусти, Марко, добрый юноша! Проверь чехол, подними седло и увидишь, что спрятала там твоя догадливая невеста».
Поднял Марко-королевич кожаное седло и вытащил саблю. Проверил чехол и нашел тяжелую свою булаву. Глаза его засветились от радости. Поднял и замахнулся.
Сначала бросил булаву черным арапам, но кони арапов хитры. Как только увидели, что тяжелая булава полетела к ним, мигом встали на колени, и булава пролетела над головами арапов.
Тогда Марко-королевич стиснул ручку своей сабли. Острое оружие зашипело как лютая змея. Закричал Марко – добрый юноша: «Берегитесь, черные души арапские!»
Арапы мигом вытащили свои кривые ятаганы, обернули коней своих к Марко и белые их зубы блеснули.
Марко-королевич прыгнул над ними и замахнулся вправо. Повернулись они налево, ни один арап не остался жив. Повалил их, как коса валит тяжелую траву. Смел их, как осенний ветер метет осыпавшуюся листву. Только завязанные рабы остались живы и здоровы.
Так только слез Марко-королевич с Шарколии, развязал три цепи рабов. И всем дал по одной золотой монете – чтобы купили обувь на базаре в Салониках, босые не ходили. Освобожденные люди целовали руку своему спасителю. Накупили много гостинцев на базаре и счастливые отправились к своему родному краю.
А Марко-королевич поехал к высокому дому своего старого побратима Секуле. Перед тем, как добраться до его дома, он отбил в кузнице самого искусного кузнеца серебряную подкову с золотыми гвоздями для Шарколии.
Pulsuz fraqment bitdi.
